Синдрома и Вашата работа...

[NSV]

Обикновенно, поне при мен синдромът най-много ми пречи по време на работното време -като излизам по служебни задачи, като ми засилят оборотите за нещо спешно, като се сблъскам с много по обем работа...пък дори и просто като седя на работа. Дискомфортът се изразява в коркорене от време на време на червата, газове, пък като се наобядвам някой път тичам до тоалетната веднага или след 2-3 часа. Абе все се мисли. Всеки един ден си е като "да го избутам и днес".

[maja]

Това за работата е всеобщо правило. И това което казват, че не трябва да бягаш от стреса а да свикнеш с него са пълни глупости. Казвам го от личен опит, а не мога да кажа за себе си, че съм страхлив човек, дори напротив. Докарвала съм си големи проблеми в ината си да се справя с неща с които и здрав човек трудно би се справил. Когато си избирате работа, ако имате такъв избор гледайте: да не работите на смени, особено нощни; ако можете да работите на не нормиран работен ден ще е супер; гледайте да си имате редовни почивки за обяд, за кафе или междинна закуска и т. н.; непрекъснатото търчане насам натам е изключително противопоказно; в колектив в който се създават интриги и стрес без работата да го изисква не са за вас; психическото натоварване е смърт за IBS-а; необходимостта да търпите началник, който ни ви е на интелектуалното ниво, без да можете да му кажете истината в очите направо ни убива (тоест не допускайте да ви управлява по-прост човек). Във фейсбук групата на която съм член и има около 20 000 члена почти всички или не работят изобщо или имат частен бизнес или работят от дома си. Хората със стандартна работа са единици и определено са в доста по-лошо състояние от останалите. Така, че ако не се чувствате добре на работата на която сте, не се чувствайте виновни, просто си потърсете по-подходяща ако е възможно. Аз разбирам всички за които работата им е важна заради парите, защото всеки се нуждае от пари. От 2 години аз не работя и сме на една заплата, взе да ни става много трудно да се справяме. Опитах да започна работа, но IBS и стреса и "доброжелателни" роднини, които много искат да ме видят как се мъча, провалиха всичко. Това не означава, че съм се отказала. Отново пускам документи за работа, но гледам да е нещо по-леко и подходящо. Искахме да започнем частен бизнес, но за сега нямаме първоначален капитал. От както сме на една заплата постоянно теглим пари от овърдрафта и то за ежедневни нужди и затъваме все повече. Сина ми е голям, 7 клас е и се наложи да проведем един разговор за финансовото ни положение сега, защото той сякаш още не разбира, че парите не ни стигат вече. Детето се разплака! Затова ще продължавам да се боря и да се опитвам да работя нещо. Никой родител не иска да вижда сълзи в очите на детето си и да го лишава от елементарни неща, заради заболяването си. За мен той е най-ценното на този свят и когато ми е било най-тежко съм се борила заради него и мъжът ми. Само те са ме крепели да остана жива. Така, че искрено се прекланям пред хората които търпят ежедневни болки за да има какво да сложат на масата на семействата си. След като държавата с нищо не ни помага сме длъжни да сме много силни.
Между другото, като споменах държавата се сетих, че имам подадени документи за ТЕЛК, но още като ги подавах ми казаха че нямам шанс. С над 16 операции, от които 6 големи резекции, с хронична херния и IBS и да ми кажат, че нямам шанс! В каква държава живеем? От чуждата група във Фейсбук научих още, че в някой страни на хора с диагноза IBS им се отпускат безплатни лекарства и храни. Къде живеем ние обаче? От два месеца са ми подадени документите за ТЕЛК и още няма решение. На никой не му пука. Чакам с нетърпение да ме извикат на комисията и да видя как няма да ми дадат нищо. Ще ми кажат просто, че това заболяване го няма в списъка им. Не смятам да им мълча. Ще им кажа колко светлинни години назад живеят и колко никой нищо не знае у нас за това заболяване. Знам, че не е само комисията виновна, държавната ни политика е такава, но искам да ми отговорят как се ходи на работа с такова заболяване, като им изброя симптомите. И колко пари ми струва месечно диетата и медикаментите които използвам за да съм добре, доколкото може.
Та така, трудно е да се работи с IBS но се налага. Само дето никой не ни разбира.

[ilikar57]

Бих искала да окуража онези, които тепърва започват да се борят с проблема и да ги уверя, че лек има. Следвайте указанията, подложете се на препоръчаната терапия, правете и упражненията, които са ви показали, ако е нужно. Всичко е във вашите ръце. Казвам го, защото след седем месеца от момента, когато ме насочиха към терапията, днес мога да кажа, че съм дотолкова стабилна, та да мога да посрещам предизвикателствта дори на едно лечение с антибиотик. Прекарах тежка вирусна инфекция и след като месеци наред гледах всячески да избягвам някакви сериозни лекарства, в един момент нямах избор. Наложи се да пия и антибиотик. За моя изненада червото ми псорещна това "изпитание" достойно. До скоро изпитвах истински ужас да товаря организма си с неща, които могат да нарушат ефекта от лечението. Но ето че стабилизацията е налице. Не казвам, че няма да има обрати. При IBS, с оглед на това, че е ангажирана най-вече психиката, винаги може да има крачка назад. Но когато процесът на стабилизиране е факт, това няма да попречи той да продължи. И понеже ставаше въпрос за работа, не се отчайвайте. Аз също доскоро дори не си представях да поемам ангажименти в сутрешните часове. Тогава за някои от нас е най-проблемното време. А ето че сега дори не се замислям за тези неща. Така че, бъдет уверени. Няма да е леко в началото, но стъпка по стъпка подобрението се случва.

[maja]

Радвам се, че сте добре и е много хубаво, че някой споделя нещо положително. Повечето страдащи от IBS имат навика да пишат когато са зле, а когато се подобрят никой не пише. Така как останалите пациенти ще могат да разберат че следва подобрение? Всеки мисли само за себе си и не се интересува, че е необходимо да има коментари за еволюцията в лечението. Така повече пациенти се престрашават да се подложат на лечение. Както и да е, радвам се за вас.
Искам само да поясня, че със стриктна диета подобрението идва за около месец, тоест много по-бързо. Не са необходими 6-7 месеца както пишете. От това си правя извода, че не сте спазвали диета.
Вторият момент е че е научно доказано, че след антибиотиците болните от IBS се подобряват. Така че това си е нормален ефект. При някой хора самия период на пиене на антибиотик е тежък, защото започва бунт в червата дължащ се на голямото количество бактерии в червата, но после отново следва подобрение, след като антибиотика унищожи част от бактериите. Затова и един от най-известните препарати за лечение на IBS е именно антибиотик. Това е Рефаксимин - антибиотик за лечение на IBS, който не се всмуква в червата. Тоест антибиотиците правят това, което прави и диетата, но са доста по-мощно средство.

[Doctor_Mitev]

Рифаксимин се използва при лечение на IBS, НО за съжаление го няма в България.
Иначе, повечето други антибиотици могат да влошат наличните симптоми.

[XXXX]

Здравейте,
След поставената ми диагноза през август, все още се боря с това заболяване. Явно за мен най-трудно е да спазвам изцяло диетата, защото като имам някакво подобрение и период на спокойствие, изпитвам вълчи глад и прекалявам с количествата и тогава симптомите отново се засилват. Иначе като цяло съм по-спокойна, още изпитвам страх при излизане, като от голямо значение е къде съм, по кое време на деня излизам, дали си какво съм яла преди това и каква е компанията ми. Но все пак вече не се подлагам на пълен глад, когато знам, че трябва да излизам, както правех преди.
В момента не работя, но успявам да посещавам лекциите си в университета и да излизам от време на време. Няма да се откажа, защото знам, че решение има и подобрение може да настъпи (дори и при човек като мен, който не е много стриктен в спазването на диетата). Не трябва да се отчайваме. При мен в дните на влошаване отчаянието идва много бързо и сякаш забравям, че изобщо като цяло имам подобрение и виждам само моментното лошо състояние, а след това ми трябват дни, за да се успокоя и това прави преодоляването на симптомите по-трудно. И затова от личен опит мога да кажа, че отчаянието е най-големият ни враг.
Вярвам, че ще се появи скоро ново решение, което ще ни помогне да се справим трайно и дори завинаги с проблема. Само трябва да следим и да се интересуваме. Да се подкрепяме.
Аз съм на 23 години и няма да се дам на това състояние да ми попречи да работя и живея нормално. Колкото и да е трудно, няма да спра да се опитвам!